Читать онлайн «Стършел»
Автор Этель Лилиан Войнич
Етел Лилиан Войнич
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
ВТОРА ГЛАВА
ТРЕТА ГЛАВА
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПЕТА ГЛАВА
ШЕСТА ГЛАВА
СЕДМА ГЛАВА
ВТОРА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
ВТОРА ГЛАВА
ТРЕТА ГЛАВА
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПЕТА ГЛАВА
ШЕСТА ГЛАВА
СЕДМА ГЛАВА
ОСМА ГЛАВА
ДЕВЕТА ГЛАВА
ДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ТРЕТА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
ВТОРА ГЛАВА
ТРЕТА ГЛАВА
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПЕТА ГЛАВА
ШЕСТА ГЛАВА
СЕДМА ГЛАВА
ЕПИЛОГ
ЕТЕЛ ЛИЛИАН ВОЙНИЧ (1864–1960)
info
Етел Лилиан Войнич
Стършел
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
Артур преглеждаше куп ръкописни проповеди в библиотеката на духовната семинария в Пиза1. Беше гореща юнска вечер и за да бъде по-хладно, капаците на широко отворените прозорци бяха само открехнати. Отецътректор, каноник2 Монтанели, за миг спря да пише и погледна с любов чернокосата глава, наведена над ръкописите.
— Не можеш ли да я намериш, carino3? Нищо, ще трябва да напиша страницата отново. Навярно е откъсната и аз напразно те задържах толкова време.
Гласът на Монтанели беше доста нисък, но плътен и звучен, със сребриста чистота, която придаваше особено очарование на говора му. Това беше глас на роден оратор, богат, с разнообразни оттенъци. В него винаги се чувствуваше нежността на милувка, когато отецът се обръщаше към Артур.
— He, padre4, трябва да я намеря. Сигурен съм, че сте я оставили тук. Втори път не бихте я написали така.
Монтанели продължи работата си. Край прозореца монотонно бръмчеше майски бръмбар, а по улицата отекваше проточеният, тъжен вик на продавача на плодове: „Fragola, fragola!“5. Но,
——
1 Пиза — град на река Арно, някогашен център на италианската култура.
2 Каноник — католически свещеник при катедрала.
3 Carino (итал. ) — мили.
4 Padre (итал. ) — отче.
5 Ягоди, ягоди!
— „За изцелението на прокажения“ — ето я!
Артур прекоси стаята с безшумните си стъпки, които винаги дразнеха почтените му роднини в къщи. Той беше слаб, дребен на ръст и приличаше повече на италианец от портрет, рисуван през шестнадесетия век, отколкото на млад англичанин от средната класа през тридесетте години. Всичко у него — от дългите вежди и чувствителна уста до малките ръце и крака — беше сякаш прекалено грижливо изваяно, премного нежно. Когато седеше неподвижно, той би могъл да мине за красиво момиче, облечено за карнавал в мъжки дрехи. Но когато се движеше, със своята гъвкава походка той напомняше опитомена пантера, макар и без нокти.
— Намери ли я? Какво ли бих правил без тебе, Артур? Винаги щях да губя нещата си. Не, сега няма да пиша повече. Да излезем в градината, ще ти помогна в твоята работа. Кой пасаж не можа да разбереш?
Те излязоха в тихата сенчеста манастирска градина. Семинарията се помещаваше в сградите на стар доминикански1 манастир. Преди двеста години квадратният вътрешен двор бил винаги грижливо подреден, храстите на розмарина и лавандулата били добре подрязани и растели в лехи, оградени с прави бордюри от чимшир. Облечените в бяло монаси, които са се грижили за тях, бяха отдавна погребани и забравени, но благоуханните билки цъфтяха и сега в приятната лятна вечер, макар че никой вече не събираше цветовете им за лекарства. Между каменните площи на пътеките бяха поникнали кичури див магданоз и кандилка. Край кладенеца сред двора беше избуяла папрат и сплетена тлъстига. Розовите храсти бяха подивели и филизите им плъзнали по пътеките. Сред чимшировите бордюри пламтяха големи червени макове. Над тревата бяха надвиснали високите стъбла на напръстника, а старата безплодна лоза се беше обвила около клоните на занемарената мушмула, която с някакво тъжно постоянство бавно поклащаше своята корона от листа.
