Читать онлайн «Honour»

Елиф Шафак

Чест

Есма

Лондон, септември 1992 година

Майка ми умря два пъти. Обещах си да не допускам историята й да бъде забравена, но все не намирах времето, волята или пък смелостта да я опиша. Доскоро. Съмнявам се някога да стана истински писател и вече съм се примирила с това. Достигнах възраст, в която приемам по-спокойно своите ограничения и провали. Но трябваше да разкажа историята, било то и на един-единствен човек. Трябваше да я запратя някъде във Вселената, където да се рее на воля, далеч от нас. Дължах я на мама, тази свобода. И трябваше да приключа тази година. Преди да го пуснат от затвора.

След няколко часа ще извадя от фурната сусамовата халва, ще я оставя да изстине при мивката и ще целуна мъжа си, преструвайки се, че не забелязвам притеснението в очите му. После ще изляза от нас заедно с двете си дъщери близначки — седемгодишни, с четири минути разлика — и ще ги закарам на рожден ден. По пътя те ще се карат и, както никога, аз няма да направя забележка. Ще се чудят дали на рождения ден ще има клоун, или още по-добре — илюзионист.

— Като Хари Худини — ще кажа.

— Хари кой?

— Тя каза Хуудини, глупачко!

— Кой е този, мамо?

Ще ме заболи. Болка като от жило на пчела. Не толкова на повърхността, колкото отвътре — засилващо се парене. Както толкова пъти дотогава, ще си дам сметка, че не знаят нищо за историята на рода си, защото не съм им разказвала почти нищичко.

След като заведа момичетата на рождения ден, ще побъбря малко с другите майки. Ще напомня на домакинята, че една от дъщерите ми има алергия към ядки, но тъй като е трудно да различи близначките, е по-добре да ги наглежда и двете и да внимава да не ядат нищо с ядки, включително от тортата. Не е много честно спрямо другата ми дъщеря, но между роднини понякога стават и такива неща — нечестни.

После ще се кача отново в колата — червен остин монтего, който се редуваме да караме с мъжа ми. От Лондон до Шрусбъри е три часа и половина. Малко преди Бирмингам сигурно ще се наложи да спра и да заредя. През цялото време ще слушам радио. Така ще ми е по-лесно да прогоня призраците — с музика.

Много пъти съм мислела да го убия. Кроила съм сложни планове с пистолети, отрова и — още по-добре — сгъваемо ножче — за поетична справедливост. Минавало ми е през ум и да му простя, докрай и истински. Накрая не направих нито едното, нито другото.

Щом пристигна в Шрусбъри, ще оставя колата пред железопътната гара и ще отида пеш до мрачната сграда на затвора — на пет минути е. Ще започна да снова напред-назад по улицата или ще се облегна на стената срещу главния вход, докато го чакам да излезе. Не знам колко ще чакам. Не знам и как ще реагира той, когато ме види. Не съм го виждала повече от година. Преди ходех редовно на свиждане, но когато денят да го пуснат на свобода приближи, просто престанах да идвам.