Читать онлайн «Случай на Балканской»

Горан Петрович

Случка на улица „Балканска“

Площад „Савски“, преди това „Братство и единство“, преди него площад „Сръбски“, още по-преди площад „Уилсън“…

Виж как едно, така да се каже, дребно късче хартия може да те дари с такава лекота. Като стискаше с палец и показалец хартийката в здравия джоб на вехтия си шлифер и почти се държеше за нея, господин Божидар Гостиляц, инженер геодезист IV клас, сега пенсионер, за първи път от дълго време насам не чувстваше тежестта на старческата си възраст. С бодра стъпка крачеше по улица „Милован Милованович“, сякаш не беше на седемдесет и пет, а два пъти по-млад.

Като мина покрай Туристическото бюро, украсено с избрани, увеличени, но сега просто избледнели красоти на страната, като заобиколи наконтения портиер пред „Астория“, облечен като генерал с яркочервени лампази и златни ширити в пълна противоположност с олющената сграда на хотела, като докосна бегло с поглед табелката на закусвалнята „Нашето море“ на отсрещната страна, зад чиито стъкла хората разговаряха шумно, но отвън изглеждаше, че само отварят тъжно сгърчени устни, също като човекоподобни риби в голям аквариум със застоял цигарен дим (за какво друго служеше съседният магазин за рибарски мрежи „Алас“), като прочете отново стария надпис „Поправка и чистене на мъжки шапки“, като прекоси кръстовището при павилиона „Народна лутрия“ с изложения на видно място списък с наградите от последното теглене, Гостиляц лесно стигна до „Балканска“.

От месеци, от години се изкачваше по същата тази стръмна улица, понасяше болките в краката и едва смогваше да се дотътри до скромното си жилище над шумното „Теразие“. След това до вечерта киснеше краката си в хладка вода, докато грозните, отекли възли на вените, цели морави буци, не започваха да се отпускат и болката мъничко да утихва… Сега обаче всичко беше по-друго. Вече не спираше да си почива от умора. Другите минувачи вече не негодуваха, не мърмореха, че им запречва пътя. Вече не го избутваха. Сега, докосвайки с върха на пръстите си късчето хартия в джоба, струваше му се, че би могъл и да се затича. Сега би могъл да викне:

— Извинявайте!

— Дайте път!

— Бързам…

Трябва да бъде упорит.

Търпелив. Мнозина, дори по-млади от него, отдавна са се предали. Затворили са се между четири стени, отчаяли са се, отиват най-много до ъгъла да си купят вестници. В най-добрия случай правят безсмислени разходки. Но той всяко божие утро слизаше по „Балканска“ до Централна жп гара, търпеливо чакаше на опашка, връщаше се на „Теразие“, без да свърши работа, и на другата сутрин въпреки всички унижения отново се опитваше да се снабди с билет. Колко пъти само учтиво повтаряше:

— Моля ви, един билет до Белград. За първия влак, който тръгва.

И колко пъти му отговаряха:

— Докъде? До Белград ли? Чиче, ти си вече в Белград!

— Разбира се — въздъхваше господин Гостиляц като човек, комуто е известна някаква непонятна за другите тайна, но му е омръзнало непрекъснато да обяснява.