Читать онлайн «Slumdog Millionaire»

Викас Сваруп

Беднякът милионер

На родителите ми, Винод и Индра Сваруп, и на покойния ми дядо, Шри Джагадиш Сваруп.

Благодарности

Написването на тази книга не би било възможно без подкрепата на Питър Бъкман. Дължа му огромна благодарност, задето ми е приятел, наставник и агент, точно в посочения ред. Благодаря още на Розмари и Джесика Бъкман, които положиха толкова много усилия, за да стане дебютът ми международен.

Длъжен съм да изкажа признателността си и към „Транс уърлд“, защото приеха така ентусиазирано романа ми, и защото ми дадоха най-добрия редактор, за когото един писател може да мечтае. Удоволствие бе да се работи с Джейн Лоусън, която с помощта на далечни телефонни обаждания превърна редактирането в съвместно и приятно занимание.

Ценна информация за главата „Разказът на войника“ ми бе предоставена от бригадир С. К. Шарма. Бих искал да благодаря за помощта и на Навдип Сури, Хъмфри Хоксли, Патрик Френч, Теджиндер Шарма, Морийн Травис, британската система от обществени библиотеки и „Гугъл“.

Но преди всичко, тази книга дължи появата си на бял свят на моята съпруга Апарна и синовете ми Адитя и Варун, които ми дадоха шанса да започна проекта си и силата да го завърша.

Пролог

Арестуваха ме. Задето спечелих в едно шоу.

Дойдоха за мен късно миналата нощ, когато дори бездомните кучета се бяха скрили да спят. Разбиха вратата ми, сложиха ми белезници и ме изкараха навън, където ме очакваше джип с проблясващи червени светлини.

Нямаше шумотевица.

Нито един съсед не излезе от колибата си. Само старата кукумявка в клоните на тамаринда избуха в отговор на ареста ми.

Връщайки се назад, си мисля, че и аз трябваше да ритам и да крещя. Да протестирам, че съм невинен, да вдигна шум, да разбудя съседите. Не че щеше да ми помогне. Даже да бях успял да събудя някого, никой нямаше да си мръдне пръста да ме защити. Щяха да наблюдават спектакъла с мътни очи, да правят изтъркани коментари от сорта на: „Ето, още един“, да се прозяват и бързо да се върнат в леглата си. Заминаването ми от най-големия коптор на Азия нямаше да промени с нищо живота им. Щеше да има същите опашки за вода сутрин и същата ежедневна борба да стигнат навреме за работа.

Нямаше дори да се помъчат да разберат причината за ареста ми. Като се замисли човек, дори аз не го направих, когато двамата полицаи нахлуха в бараката ми. Когато цялото ти съществувание е „незаконно“, когато живееш на ръба на бедността на градското бунище, където се бориш за всеки сантиметър пространство и трябва да се редиш на опашка, даже за да се изходиш, в ареста има нещо неизбежно. Свикнал си да вярваш, че един ден ще дойде призовка с твоето име и джип с мигащи червени светлини.